Минаха няколко дни, докато се наканя психически да отида да си купя кайма. Реших, че ще я направя на мусака да може да не я усещам толкова. Трябваше да си запуша носа, докато стоях надвесена над печката, за да не повърна още преди да съм я опитала, убих я от готвене и подправки, но продължаваха да ме побиват тръпки от вида и аромата й. Дойде и моментът за яденето. Ядеш и ревеш. Буквално! Представям си отчаянието по лицето си, предвид, че мъжът ми ме попоглеждаше от време на време и ту се подсмихваше, ту цъкаше с език. Хора, разревах се на четвъртата-петата хапка, наистина. Честно имах повече вяра в себе си, не очаквах специално с кайматада е чак такава драма, но догади ми се. Фъкнах мусаки и всичко и отидох да изям, каквото докопам, за да си махна тоя вкус от устата (*на следващия ден още го усещах). Очаквах мъжът ми да ме осъди, защото, едва ли не, не мога някаква си елементарна жертва да направя, а той ме попита, защо изобщо съм тръгнала да се мъча. Нито съм била първата, нито последната вегетарианка, която ще има деца. Хванах книги, хванах форуми ии наистина ми олекна. Толкова много вегетарианки, които не са имали никакви проблеми. А и при всичките изследвания, които съм правила, винаги всичко ми е било в норма. Желязото, с което най-много ме плашат си ми е в горните граници. Та, избърсах очите, изхвърлих каймата и с риск да се скарам с докторката, реших, че това нещо повече няма да си го причинявам.
