Рано сутринта получих обаждане от болницата. Имали свободна стая и можели да ме приемат, за да мина “обучение” с децата. И дотам беше информацията, която можеше да ми даде жената. Стегнах си някакъв багаж, предполагах, че ще остана ден-два. Преди да се усетя ме хоспитализираха за 5 дни. Помислих, че се шегуват и започнах да се смея, но уви, не беше шега 😅. Аз и голямата ми уста! Мой беше въпросът при последното ми посещение дали някой ще ми покаже нещо преди да изпишат децата или директно ще ни изпратят вкъщи да се спасяваме. И реално, те откликнаха. Но 5 нощувки при положение, че планът беше до ден-два да ги изпишат… Как да е…явно отърване от тази болница няма 😅.
Първо ме настаниха в голямата стая. Въпреки че постъпвах едва ли не формално, пак си ме “източиха” за изследвания. Вече ако бяха домъкнали и абокат, щях да си тръгна.
Час по-късно, може би, пристигна една жена с кошарка. И от вътре едно човече ме гледаше. Ама наистина ли?! Водиха ми Весо.
-Сега ще покажем как се сменя памперс.
Смени памперса за 10 секунди и си тръгна оставяйки ме с него. Ама чакай…как така ще ме оставите с него?! Аз го гледах и то ме гледаше. Не смеех дори да дишам покрай него. Можеше ли да го пипна изобщо. А трябваше ли да го взема. Едва ли. Сигурно сега ще се върнат да го вземат. Мина, обаче, известно време, никой не се връщаше, ние все още така се гледахме. Позволих си да го бутна с пръстче. И то ме хвана 🥹. Едвам си сдържах сълзите. Обадих се да ги извикам.
-Ама дайте ми някакви инструкции, довчера не ми давахте да се надвеся над него…мога ли да го пипам?
-Да, няма проблем, ето вземете си го.
При което, преди да се усетя, детето се озова в ръцете ми. И пак ме оставиха с него. Ама вие сериозно ли? Как така ще ме оставите с него?! Аз си нямам идея дори как да го държа. Стоях на тръни и чаках това дете да се разпищи. Но то си стоеше кротичко и не след дълго заспа.
Мина някакво време и ме преместиха в друга стая. Толкова пъти се молех да съм сама в стая, а сега, когато съквартирантка щеше да ми бъде от огромна полза, ме настаниха в самостоятелна стая. Инструкции как да го вдигна получих от санитарката, която щеше да припадне, когато случайно ме видя как се опитвам да го направя, без да му откача главата по време на процеса. Седнах си на леглото и го взех в мен. Последваха реки от сълзи. Сякаш всичко, което бях насъбирала и преглъщала до момента, се изля. Не можех да повярвам, че това се случва. Всичко беше приключило...и всичко си беше струвало.