Прекарах почти цялата нощ надвесена над него в захлас и в ужас. Сякаш ако откъснех очи от него, щеше да спре да диша. А то си спинкаше кротко през цялото време. Дори опитите ми да го събудя за храненията се оказваха в голяма степен неуспешни. Не искаше да яде това дете и това е. Или аз изобщо не се справях. Извиних се и го съжалих милион пъти, че е подложено на такъв тормоз и то от собствената си майка.
По някое време вратата се отвори и в стаята влезе нова кошарка. Водеха и нея. Ии процесът с реките, докато държа поредното човече в скута си, се повтори. Всичко, за което бях мечтала, беше тук в ръцете ми.