Хайдее…къде са рехабилитаторите? Трябва да стана от това легло и да изпълзя някак до неонатологията. Защо ме боли толкова много. Имам 4 операции, знамидеално какво е да те разпорят и закърпят. Но не помня да ме е боляло чак толкова.
Най-накрая дойдоха. Подготвих ги, че с операция или без е твърде вероятно да събера границите още щом стана, предвид, че бях лежала 7-8 месеца и освен киселото мляко тази сутрин не бях яла нищо от събота вечерта. Успях да се изправя до седнало положение и, очаквано, ми причерня. Ами…не се получи от първия път, но поне от втория, с тяхно съдействие, успях да отида до банята.
-Може ли да си отида вече при децата?
Не можеше…искаха да обядвам първо, да се пораздвижа малко сама, те отново да минат да ме видят и тогава. На теория - добре. На практика - срам ме е да кажа колко бедствах.
Изядох си пилешката супа и започнах да правя опити да ставам. Не се получаваше. В 15:50 вече бях успяла да допълзя до стола и звънях на неонатологията да питам кога мога да отида.
-16:30ч.
Добре, имах време. Гледах гривните на ръката си и събирах воля:
Никол: 8:05, 2150гр, 46см и
Веселин: 8:06, 2340, 47см.
Сякаш най-големите бебета родени в 32-ра седмица. Цялото отделение им се чудеше първо на тях, после на мен къде съм ги побрала 😅.
Уви, в 16:26 още бях в стаята и правех опити да тръгна. “Тръгвай, мамка ти, тръгвай, защото няма да те пуснат!”
С едната ръка се подпирах по стените, с другата си носех вентилаторчето (моят спасител) и успях да извървя тези 20-тина метра, за мое щастие, без да припадна.
Ето ги и тях. Боже, нищо чудно, че напираха толкова да излизат 😅. Не можех да си представя как са били нагъчени в тоя корем, недоумявах даже едното как би се събрало комфортно вътре (за справка, за цялата бременност качих +-8кг, само на корем и то не толкова огромен, колкото си представях, че ще бъде).
Грам не се припознавах в тях - мургавки, с тъмни, почти черни прави коси. Ами бащата явно беше решил нищо да не ми остави. Надявах се поне очите да са моите, но предвид, че спинкаха, нямаше как да разбера.
В мен напираха и радост и тъга: радост, че са добре и тъга, че трябва да ги оставя в тази стъклена кутия за неопределен период от време.
Вечерта дойде докторката да ме види. Обясни ми, че момчето не е изплакало като хората и затова са ги отнесли веднага. А тя…тя неслучайно носи името на баща си…излязла е с рев и ритници 😅.
Полагаше ми се още една пилешка супа (от която можех да изпия само бульона) и вече започваше да ме гони лек глад. Храна на корем, обаче, ми се полагаше чак утре. Оо и то каква! Здравейте кафе, плодове и сладко! 🐱