Събират екипа.
Пребледнях, разтреперих се, усещах паник атаката как напира да я пусна. Писах на мъжа ми да го видя спи ли. Тъкмо затваряше дискотеката.
-Събират екипа.
-Колко време имам?
-Не знам…
И не знаех, от това изречение никой нищо не дойде да ми каже. Стоях, треперех и чаках...вероятно 10 минути, които ми се сториха като 10 часа. Дойдоха да ми вземат кръв и ми казаха да си събера багажа. Минах и да си взема бърз душ…реално вече нямаше значение лежа или не.
Дойде някакво момиче да ме анкетира имала ли съм проблем с даването на адаптирано мляко, къпането на бебетата, поставянето на ваксини и нямам спомен още какво. Малко след нея мина и неонатолог.
По-малко от час от изречението, което щеше да промени живота ми, вече бяха готови и ме водиха към операционната.
Опитвах се да се събера. Знаех, че този момент е съвсем близо и пак се оказах мега неподготвена.
32 седмици и 2 дни. Толкова успяхме. Времето беше изтекло. Сега всичко зависеше от тях.
Съблякоха ме. Седнах на масата. Треперех и чаках.
-Студено е знаем, но след малко няма да усещаш.
Не треперех от студ.
Поставиха ми спиналната упойка. Не беше приятно, но не е нещо, което да не може да се изтърпи.
Сложиха ме да легна, вързаха ме и…
-Ауу!
-Спокойно проверяваме. Болка ли усети или само щипане.
Не беше само щипане. Направо ме заболя. Усещах как кошмарът ми, който бях сънувала преди месец, че тръгват да ме режат без да е хванала упойката, е на път да се сбъдне. Натъртих, че още си мърдам пръстите на краката.
Изчакаха още малко…и пак пробваха. В дясно беше по-притъпено, но в ляво още имаше чувствителност. Казах им, но сякаш не ми вярваха. Да, бях паникьосана, но със сигурност можех да различа кога едно нещо боли и кога не.
Допряха ми нещо студено до ребрата.
-Усещаш ли студено тук?
-Да.
Преместиха го по-надолу.
-А сега.
-Не.
И преди да кажа каквото и да било повече, анестезиоложката даде сигнал и започнаха.
Не искам никога да се сещам за последващите 15 минути. Разтрепервам се само докато пиша за тях. Сигурна бях, че не така трябва да действа тази упойка. Бях разпитала толкова много хора. Всички казваха колко е неприятно, как усещаш дърпане натискане и т.н., но никой не беше споменал, че го боли. Обливаха ме горещи вълни, получих около 3 паник атаки и на 2 или 3 пъти не се сдържах да извикам. Обещанието, което си дадох, да се държа мъжки, беше разбито на пух и прах.
Усещах, че всеки момент ще припадна, когато сякаш се чу плач. Някое човече беше навън и, да, потвърдиха ми, наистина е изплакало. А заедно с него, плаках и аз.
-Как ще се казва момичето?
-Никол.
Минутка по-късно отново се чу нещо. Но плач ли беше…заприлича ми повече на изхълцване…или може би, аз вече губех съзнание и не възприемах адекватно.
-Наред ли е всичко? - питах на пресекулки през паника и сълзи.
-Да, спокойно.
Попитаха и за неговото име.
-Веселин.
След минутка някой нещо ми викаше отдясно. Обърнах се и за стотни от секундата видях 4 очички да се взират в мен. После изчезнаха.
-Добре ли са? - питах отново.
-Спокойно, всичко е наред.
В 7:35 влязох в операционната. Тепърва се събираха всички и се подготвяха системи, упойки и т.н. В 8:05 се появи Никол. Значи всичко е отнело 15-тина минути. Петнайсет минути, които ми се видяха и като петнайсет секунди, и като петнайсет часа.
Преместиха ме от масата на легло. Заболя. Преместиха ме от това легло в леглото в стаята. Пак заболя. А не трябваше да боли. Изрично питах други момичета.
Иии започна натискането. През половин час сякаш цялото отделение се изреди да ми натиска корема. Помнех от предишните ми операции, че е гадно. Ама, мамка му, сега беше 10 пъти по-гадно.
Мина известно време и дойде неонатологът. Заседна ми буца в гърлото.
-Спокойно, стабилни са. Момченцето беше интубирано, но са стабилни.
И ми олекна и ми натежа едновременно. Думите “интубирано” и “стабилни” се бореха за превес в емоциите ми. Но гледах двете гривни на ръката ми и си повтарях, че всичко ще бъде наред.
Те ще са наред.
P.S. Раждане в Пълмед
Малко да систематизирам информацията за раждане в болница Пълмед. При мен секциото беше по спешност и нещата не минаха по основния протокол, но пък за дългия ми престой там имах възможност да наблюдавам как се процедира с другите момичета, които бяха планирани.
По принцип ги приемаха на предходния ден. Минаваха първо с една анкета (онази за хранене, къпане, ваксиниране на бебето…). Има посещение от неонатолог да обясни някои неща. Предполагам, че минават и консултация с анестезиолог. Даваха им свещичка от предния ден. Храна им разрешаваха до 20:00, а вода до 22:00.
За бебето доколкото разбрах не е необходимо да се носи нищо, но пак нацелвам. Нашите понеже си стояха в кувьозчета, започнаха да ме карат да нося памперси и мокри кърпички чак след като ме изписаха.
За мен си бях взела бельо за еднократна употреба и превръзки за родилки. Бельото си ми влезе в употреба, целия престой го изкарах с него, но бих си взела по-големия размер. На моите 50кг щом S/М ми стягаше и дразнеше на раната 🤷🏻♀️. Помпа за кърма не предлагат, трябваше да си донеса от вкъщи, но пък нямаше къде да стерилизирам или аз поне не разбрах, та кърмата, която събрах там я хвърлих.
Настаняването е в двойна стая със собствена баня. Няма хладилник. Храненето вече е по меню. Сутрин носят някаква баничка, сиренка…а за обяд и вечеря си избираш какво. Самостоятелна (ВИП) стая се заплаща около 150 евро на вечер, като там имате право и на придружител, но аз прецених, че такава сума не си заслужава. Плюс това аз първите 2 дни бях сама, мъжът ми и без това търчеше нон-стоп по задачи, а и децата не бяха при мен, та това щяха да са пари на вятъра.
Сумата, която заплатих е 1302,16 евро + 2 такси от 92 евро за децата, т.е общо 1486.16 евро.
Престоят за секцио е 4 нощувки.
Първите два дни беше много спокойно и си ме наглеждаха като писано яйце, после настана час пик и малко окъся персонала, но аз вече си бях свикнала на тези неща 😅. Това, което искрено ме подразни е, че понеже децата не бяха при мен, никой не ми обърна внимание да ми обясни какво да правя с кърмата. Акушерките ми заявиха, че това не е тяхна работа, а на неонатолозите, а те, като нямам деца при мен, така и не минаваха в моята стая. Само покрай другата родилка, където успях да хвана едната докторка да ме стисне за гърдата и да каже, да, тръгнала е кърмата и това беше.
Но, като цяло,искам да благодаря на целия екип за грижите, реално, предвид честото ми хоспитализиране, се познавахме вече с всеки един и като изключим моментите, когато не можеха да смогнат, нямам оплакване откъм грижи.